Луните на Слънчевата система

Луните на Слънчевата система

В нашата Слънчева система има над 200 луни. Това са естествени сателити, които, привлечени от гравитацията, обикалят по орбита около планетите. Венера и Меркурий са единствените планети, които си нямат луни, а сателитите на Юпитер и Сатурн са многобройни и разнообразни. Дори някои астероиди имат собствени луни.

Произход

Повечето луни в Слънчевата система са „вътрешни“ – образували са се от прах и останки при образуването на самите планети, но други са привлечени „отвън“. На някои луни има атмосфера, състояща се от различни газове, а на други има дори „океани“ от вода, но не само. Луните не обикалят своите планети „дисциплинирано“, напротив. Някои се движат в ексцентрични орбити, други са на неочаквано голямо разстояние, а някои, като нашата луна, показват на планетата само едното си лице.

Луните на Юпитер

Калисто е най-далечната и е открита още от Галилей, който използвал наблюденията си, за да установи, че Земята не е центърът нито на Слънчевата система, нито на Вселената. Калисто няма геологична активност, така че кратерите, образувани по повърхността ѝ разкриват истории от миналото, чак до 4 милиарда години.

Ганимед е най-голямата луна в системата, по-голяма от планетата Меркурий. Там е открит кислород.

Европа е с подобни размери на земната Луна. На нея е открита вода и се спекулира, че е възможно да има и живот в океаните под леда.

Ио има най-силната вулканична активност. Нейната повърхност е в постоянно движение.

Луните на Сатурн

Енчиладус, още една луна, на която е установен океан, е един от най-ярките обекти в системата. Тя е сред източниците на лед за пръстените на Сатурн.

Реа е ледена луна, на която има атмосфера с кислород и въглероден диоксид.

Титан е втората по големина луна в системата. Там има плътна атмосфера, изпъстрена с метанови и амонячни облаци и реки и езера от етан и метан.

Пан е само 14 километра в диаметър, но чрез гравитацията си придава посока и характерната вълнообразна форма на частиците, които изграждат пръстените на Сатурн.

Иапетус, подобно на нашата луна, се върти така, че само едната страна е видима от планетата.

Луните на Марс

Марс има две луни – Деймос и Фобос, като Фобос прави три обиколки за денонощие. Смята се, че или ще се сблъска с планетата след около 50 милиона години, или ще се разпадне под влияние на сблъсъци с други обекти.

Луните на Нептун

Нереид, която обикаля около Нептун има най-ексцентричната орбита в системата, поради което се предлага, че е тяло, идващо отвън. Тритон също вероятно е уловена от планетата. Тя е едно от най-студените тела в системата, където азотът образува скреж. Въпреки това има силна вулканична дейност.

Луните в Слънчевата система са обект на изследователски интерес от столетия. Наличието на геологична активност, както и разпространението на кислород, вода и органични елементи предполагат, че някъде, на някоя от тях може да се е зародил живот, макар и примитивен. А дори и да не е, разнообразните условия ни дават възможност някой ден да потърсим начин да ги приспособим за живот и да ги изследваме директно.