С деца на...път! | Пътека.бг

С деца на...път! | Пътека.бг

Имаше една „мъдра“ мисъл (ще перифразирам) „Да ходиш на почивка с деца, е същото като да си вкъщи, с единствената разлика, че крещиш на чуждо място“.

Всъщност си има и добрите страни. Малките разбойници са леко объркани и несигурни в нова обстановка, а това дава известно предимство, макар и за кратко. Защото, както е известно на всеки родител, те са доста по-адаптивни от нас, големите.

Аз имам три деца и винаги се опитвам да се забавляваме по време на нашите пътешествия. Което не означава, че винаги успявам, разбира се.

Най-големият, например, не спеше вкъщи. И като казвам „не спеше“, не преувеличавам. В годините на най-ранното му развитие, не бях спала почти две години (още не мога да си ги наваксам), но за сметка на това чудесно спеше във влак. И още е така, влаковете си го приспиват, макар и да са минали 17-18 години. Много беше напрягащо, когато за първи път ми се наложи да пътуваме, Добрич-София, спален вагон. Той тогава беше на 7 месеца. Дни  преди това съжалявах хората в този вагон, защото знаех на какво е „способен“. Ноооо трябваше, и тръгнахме.

Сложих го на леглото, а сърцето ми трепка, молех се, ако ще ни изхвърлят, поне да е на гара, а не някъде в нищото. Беше доста гръмогласен.

Докато аз така си потъвах в собствените мисли и притеснения, човекът заспа. Въпреки всички шумове, спирачки, завои, гари и спирки, той си спа. Нито се въртя, нито гъкна. И така, цяла нощ. В София едва го събудих. Когато излязохме да тръгваме, от съседната кабинка с изумление попитаха: „Ама то бебе ли имало тук? Стига бе!“

Само за сравнение, комшиите над нас всяка сутрин казваха, че го чували и не могат да спят. А милият ни дядо-комшия даже имаше проблем със слуха.

Та, в този ден се замислих дали да не заживеем по влаковете, поне докато не тръгне първи клас.

За сметка на това, за него нямаше значение къде отиваме. Навсякъде се чувстваше като у дома си. Което много улеснява пътуванията и ходенето на гости.

Средният не може да пътува, става му лошо, пребледнява, не иска да е далеч от дома. А да, и мрази гори. Това изключително затруднява изборът на дестинация. Добре, че вече сме близо до морето. Но те пък и жегите не му понасят. А бе, не е лесно. Той вече е на 12 и се е амбицирал да ходим до Италия, с кола. Усещам, че ще е интересно. Ако стане, ще пиша.

С малката е най-добре. Понякога имам чувството, че съм си я хванала от гората. Дива и щастлива е навън и навсякъде. Тя е нашата принцеса на разбойниците. Тя няма претенции къде, кога и с какво ще се пътува. Важното е нещо да се случва. Макар че вече влизаме в „онази“ възраст и всяко нещо е тъпо и ни дразни. И аз я дразня, не ме е срам. При последното ни пътешествие, брат ѝ беше виновен, силно я „обиди“, седна на един камък и не мръдна.

Бяхме в Ловеч (впечатляващ град, има много да се види там).

Тя си стоеше на камъка, но ние си продължихме обиколката. После се молех в Музея на Левски да я пуснат, след час-два, като и мина, поне да види восъчната фигура на Апостола.

Ако имате път към Ловеч, не пропускайте този музей, има много да се види и научи. Качете се и до паметника и крепостта. Няма да съжалявате, гледката е прекрасна.

Та, всеки с проблемите си. Аз свикнах да не им се давам и пробвам да не ги забелязвам. Харесала ли е камък, да си стои, иска да спи във влак, ще пътуваме с влак, не му се пътува, защото му е лошо, е колко да му е лошо, ще вземем близалка. Майките с много деца знаят, че трябва да стигнат до състояние „дзен“,  ако не искат да са в състояние „лудост“.

Най-важното, което трябва да направим по време на пътуване, поне според мен, е да успеем да засилим връзката помежду си, защото в забързания делник е много трудно да си обърнем нужното внимание. За тях това ще бъдат хубавите спомени от детството, а всички знаем, че това е най-скъпото, което пазим. Да говорим, да се смеем и да им разказваме всичко, което знаем. За да може те после да надграждат. Те ще усетят, нашите думи ще останат в главичките и душичките им, скътани там, завинаги. Едно красиво преживяване, като например, прегърнати на някое красиво място, изпращащи залеза или една измислена стая в руините на стара крепост, няма с какво да се сравни.

Ходихме до Плиска и си представяхме от къде е минал цар Борис, къде е построявал войниците си, откъде са минавали с конете си, как са били облечени. После си избрахме едно място и си представихме как там са посрещали учениците на Кирил и Методий.

После бяхме и в Преслав. Там си задавахме въпроси: “ Защо е изместена столицата? Какъв би бил, ако живееше в това време? Какво ще направиш, ако тук има машина на времето и можеше да отидеш там, при Симеон Велики? Той е бил тук, минаваме по неговите стъпки.“

И така, разговорът ви унася и си спестявате мрънкането от типа „Гладен съм, болят ме краката“

(автор: Маринела Георгиева)

Моят съвет, пътувайте с децата си, колкото и да не ви се иска понякога. Това ще си бъдат вашите моменти (не винаги добри, разбира се), но така ще израствате заедно и ще се научите на ЗАЕДНОСТ!

Още разходки с деца