Има ли различни „стилове“ на учене?

Има ли различни „стилове“ на учене?

Според популярната теория за седемте „стила“ учене, всеки от нас има различни силни страни, и спрямо тях усвоява по-добре материала като го възприема по един или комбинация от седем начина: визуално – чрез образи; кинетично – като движение, чрез физическа интерпретация; слухово – чувайки го; социално – с дебат или дискусия; самостоятелно – концентрирайки се сам върху различни аспекти от материала; вербално – чрез повтаряне на глас или логически – чрез проследяване на причинно-следствена връзка.

Заблудата

Тази концепция води началото си от 60-те годни на 20 век, когато когнитивните психолози още не са могли да последяват всички неврологични процеси, а експериментите не са били достатъчно добре развити, за да покажат реалността. От тогава се говори за различни „стилове“ на учене, макар че цялата теория е изградена изцяло на спекулация, без никакви експерименти. И до сега няма никакви доказателства, че отделните личности усвояват най-добре материала по някой от тези начини, но тази идея продължава да присъства в образователните системи и сред обществото, като често се срещат различни вариации на отделните „стилове“.

Индивидуалният подход

Над 90 процента от учителите са убедени, че различните деца се справят по-добре, ако учат по някои от стиловете, който им допада най-много. Родителите пък нямат нищо против, дори предпочитат, децата им да бъдат обучавани по начин, който е подходящ специално за тях и е съобразен с техните конкретни силни страни. Това създава чувство на уникалност и допринася за убедеността, че правим най-доброто, което можем за детето си.

Всъщност, вкарването в определена рамка на учене и последващите тренировки в точно тази рамка, създават погрешното усещане, че това е присъщо на детето, а по-късно тази идея се запазва и у възрастния. А то просто е усвоило конкретния „стил“ по-добре и му е по-лесно да го прилага. Това не влияе на успеха в усвояването на материала, но пък може да бъде добро извинение за неуспех – този конкретен материал не е бил изучаван по най-подходящият за детето начин. Така се създава излишен стремеж да се учи по точно определен начин, което ограничава и детето и възрастния.

По-просто е

Хората имаме различни способности, качества и силни страни. Но това няма много общо с начина, по който възприемаме информацията. Сетивата ни са връзката с външният свят.  С изключение на случаите на хронични състояния или загуба на сетива, с млаки вариации, те са еднакво добре развити у различните хора. Обработката на информацията, която възприемаме, зависи от практиката и предишния опит, затова и предпочитаният стил на учене се приема като „най-подходящ“.  Прилагането на различните стилове, за да се възприеме възможно най-много информация с възможно най-много сетива, за да се ангажират възможно най-много синапси в мозъка е обикновено най-подходящият и най-успешният начин.

С навлизането на технологията в училищата, става все по-ясно, че няма конкретен стил, подходящ за всеки човек, а най-правилният подход е разнообразието. Светът рядко ни предоставя информация само през едно сетиво, обикновено възприемаме реалността чрез всичките, затова е и логично да използваме всичките си сетива, когато учим целенасочено.